май 14

В съвременните псалтикии исонът се отбелязва с букви над знаците

Исонът или исо[1] заема особено място в изпълнението на източноцърковната музика и играе ключова роля при правилната й интерпретация. Още от древност институтът на исократите[2] се е оформил като специфична част от църковния хор. Самата практика на държане на исон се е утвърдила под термина исократима[3]. Исонът е тема, която обаче рядко заема подобаващо място в теоретичните трудове по византийска музика. Имаме редица свидетелства, които споменават за съществуването му в богослужението на древната Църква, но обикновено се свеждат до съвсем кратки бележки без подробни разяснения. Може да се каже, че и до днес това явление в църковната музика остава повече предмет на предание. В съвременните гръцки псалтикии[4] се е превърнало в стандарт освен мелодията да бъде отбелзяван и исонът с букви над невмените знаци[5]. Тази практика обаче е нова, в класическите певчески сборници, от които са черпели и нашите български музикоучители, исонът не е бил записван и не се е разглеждал като проблем в теоретичните им трудове.

Какво представлява исонът?

Практиката на исона представлява начин на пригласяне към мелодията чрез изпяване на равен тон, който се държи постоянно и се променя рядко по неписани правила. Най-често държаният тон е основният тон на гласа. В този смисъл, не е съвсем коректно източно-църковната музика да се нарича едногласна, доколкото и в някои древни свидетелства и теоретични трудове се говори открито за διφωνία, т.е. двуглас.

Какви са задачите на исона?

Погрешно някои смятат, че исонът е нещо като опит за недоразвита хармонизация и поставят този тип музика на по-ниско еволюционно ниво спрямо многогласната (полифонична), т. нар. “западна” музика. Сред функциите на исона могат да бъдат набелязани следните основни задачи:

  1. Помага на псалтите да се ориентират в музикалното пространство на гласа, посочвайки тоналния център на песнопението. Всеки църковен глас има своя идея или характеристика, за разбирането на която спомага немалко и исонът.
  2. При продължителните пападически песнопения исонът помага на псалта да не “изгуби” основния тон на гласа.
  3. При случаите на модулация (повреда) исонът се променя така, че да съответства на основния тон на гласа, в който се е променила мелодията. Например, ако песнопението е на 8-ми глас и исонът е НИ, при повреда на 6-ти глас, исонът веднага трябва да се смени на ПА, за да се запази характеристиката на гласа. Това помага на псалтите да се ориентират при преминаване от един глас в друг.
  4. Подобрява благозвучността на песнопенията и при правилно изпълнение спомага за по-доброто възприемане не само на мелодията, но и на текста, а не на последно място и на естетическото възприятие на църковната музика.
  5. Предвид сложната диастематика[6] на автентичните византийски скали исонът е важен помощен инструмент на псалта с цел да се ориентира по-добре в точното възпроизвеждане на интервалите между тоновете. Ключова роля играе исонът при изпълнението на песнопения на 2-ри и 7-ми диатоничен[7] глас. Опитният псалт “чува” исона в ума си, докато пее, дори да няма до себе си реални исократи.

Как се “държи исон”?

Принципите на исократимата се основават на идеята за устойчивите и неустойчивите тонове в църковните скали. Добрият исократ трябва да познава структурата на всеки глас[8], да следи внимателно мелодията и да се съобразява със стила на интерпретация на псалта. В този смисъл, поддържането на исона е много повече от просто “бучене” на някакъв равен тон, както си го представят мнозина. Всеки глас и дори всеки напев на гласа[9] има свои особености. Да не забравяме, че една от задачите на исона е да подобри музикалното изразяване на съответния църковен глас.

Следва да кажем няколко думи общо за самия начин на озвучаване на исона с цел постигането на по-добър стил при държането на исон в църковните песнопения:

  1. При кратките напеви като ирмологически и тропарически исонът може да следва текста и дъховете на мелодията. Когато не следва текста на мелодията, звукът на исона не трябва да носи характерен вокал. Това се постига най-често чрез озвучаване със слабо “а” през “о” при полуоотворена уста. Исократът не трябва да си отваря широко устата, нито да я държи затворена. Устата е полуотворена, като стремежът е звукът да е мек и без характеристика на вокал. Следва да се избягва характерен носов звук[10].
  2. Звукът на исона не трябва да е остър и не трябва да се чува прекалено силно. Исократът трябва да слуша внимателно псалта и динамиката на мелодията, за да съобразява силата на исона, която е винаги една идея по-слаба от силата на звука на основната мелодия. Това е особено важно, когато исократите са повече.
  3. Исократът трябва да “стъпва” точно на тоновете, да не ги застъпва, сякаш пее глисандо и да не променя рязко динамиката (силата на звука).
  4. При пространните пападически песнопения исократът не диша с мелодията (освен ако не е сам). Целта е да се получи непрекъсваем звук за разлика от мелодията, която прекъсва при колената и дъховете на певеца. Исонът “диша” с мелодията само на местата, където се сменя държаният тон и това съвпада с дъх на мелодията (например на края на колената или на местата, отбелязани с кръстче).

Какви принципи да следваме, когато държим исон?

Преди всичко трябва да имаме предвид, че правилата за исократима не са написани и систематизирани. Една от причините за това ефактът, че исонът не се подчинява на строги и задължителни принципи, а е оставен на свободата на певците и тяхното разбиране за тази музика. Дори написаният исон в съвременните псалтикии е по-скоро пожелателен, отколкото задължителен. До голяма степен това е въпрос на предание и стил, който допада на певците и на богомолците. Исонът може да бъде по-раздвижен (т.е. да се сменя по-често) или по-консервативен (т.е. да се движи предимно по основния тон на гамата и по-рядко да се сменя). Балансът между раздвиженост и статичност е деликатен въпрос, защото ако направим исона прекалено раздвижен, ще излезем от характеристиката на източноцърковната музика и ще започнем да наподобяваме някаква форма на хармонизация, каквато не подхожда на тази традиция.

Не бива да забравяме, че основното въздействие идва от красотата и движението на мелодията, чрез които изпъква и смисълът на текста. Мелодията е достатъчно богата и раздвижена, тя носи основната енергия на музиката и на самия текст, така че не се налага да бъде „разкрасявана“ допълнително с паралелна съзвучност под формата на някакво подобие на акорди. Исонът е съпровод, а не опит тази красота да се изтълкува и „доразкаже“ „вертикално“ чрез следване на някаква форма на „квази-хармонизация“, наподобяваща полифоничната музика[11]. При една такава богата на орнаментика и раздвиженост сама по себе си мелодия прекалено раздвижен исон би довел до разсейване и обременяване слуха на богомолците, нежели да им помага в общата молитва, каквато е основната задача на музиката в богослужението.

Исократът следва да следи хода на песнопението, гледайки “напред”, за да има ориентир от хода на мелодията. Устойчивите тонове се разпознават и по окончанията на колената, но трябва да се знаят предварително (т.е. исократът трябва да има отлична теоретична подготовка). В добре разписаните псалтикии ключовете в края на колената маркират устойчивите тонове на едно песнопение и могат да се вземат за добра отправна точка, по която исократите да разполагат движението на исона.

Исонът се движи предимно около основния тон на гласа, неговия тонален център. Промяната на исона в едно песнопение може да се налага по редица причини, но тя рядко е задължителна, освен ако нямаме модулация (повреда, фтора) – преминаване в друг глас. Всеки глас от осмогласието и дори всеки отделен напев има особености, общи правила и изключения при воденето на исократима. Правилното разположение на исона изисква отлично познаване особеностите на съответния глас и напев: основни тонове, устойчиви (доминиращи) и неустойчиви тонове, род, структура на гамата и интервали и тежнения между тоновете.

[1] От гр. ἴσος, равен.

[2] От гр. ἰσοκράτης, човек, който държи исон.

[3] От гр. ἰσοκράτημα, букв. държане на исон.

[4] Църковно-певчески сборници.

[5] Първото отбелязване на исона е засвидетелствано през 1847 г. Преди 1950 г. записването на исона е рядкост.

[6] От гр. дума διάστημα, интервал (в случая става дума за системата от интервали между тоновете).

[7] В тези гласове от мястото на исона зависи абсолютната стойност на интервалите между някои тонове. Така например, на 7-ми диатоничен глас, ако исонът е ЗО, тонът ГА се пее повишен (в квинта спрямо исона), но ако исонът е ПА – ГА се пее на естествената си височина (на малка терца спрямо исона).

[8] Основен тон, устойчиви тонове, система (тетрахордна, пентахордна, октохордна и др.), тонов род (диатоничен, хроматичен, хармоничен).

[9] Ирмологически, стихирарически, пападически.

[10] Съществува погрешна представа, която се критикува и в гръцките пособия, че за източното пеене е характерна някаква особена „постановка на гласа“, изискваща характерен носов звук. Носът е важна част от резонаторите на човешкия глас, но в никакъв случай не трябва да се използва преднамерено и пряко. Това е вокално-технически въпрос, който би следвало да се разгледа самостоятелно (Захариас, 2004).

[11] Например, при източноцърковното пеене секундите не представляват проблем и не е нужно да се стремим да ги избягваме всячески чрез използване на терцово съзвучие. Можем да направим това някъде закратко, когато имаме задържане трайността на тона и ако искаме да акцентираме на даден момент или сричка, за да подсилим смисъла на текста, но не и всеки път, когато попадаме на секунден интервал (а такива случаи има доста често в тази музика).

Tagged with:
preload preload preload